Аз възлюбих небето с неговите безчислени, блестящи звезди в нощите, когато моят взор се повдигна нагоре и за първи път може би, подири там във висините нещо ново, светло, родствено.
Тогава, в смълчаните часове на тия нощи, аз видях неговото безмълвно тържество. Тогава разбрах нещо от онова, което трудно се разбира от книгите и преданията. В тия часове аз гледах милионите слънца, пръснати по безконечния шар на вселената и възлюбих още по-силно нашето слънце, което всяка сутрин, със свойта огнена колесница раздира мрачните завеси на нощта. Тогава възлюбих и хората, що се движат по земята, малките ръчички на детето, които се протягат утрин към слънчевия лъчезарен лик, възлюбих всяка тревица и цветче, до които се допира лъч от великото огнено сърце.
Странен, непонятен е езикът на звездите; него го разбира само душата, а душата ни приказва само в стихията на ненарушим покой...
Звездното небе – книга на времената, книга за гадание пътя на слънцата. Откровение и свидетелство на хората заради това, че те са Божии.
Звездното небе е направено за нас, когато в потайна късна доба, притиснати от скърбите на земята повдигнем взор нагоре, да не срещнем непрогледна мрачина, а погледът ни да се спре върху приветствения лик на милионите трептящи очи.